http://churchdocs.wordpress.com/
БОРБАТА НА ИСТИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА СРЕЩУ НОВОКАЛЕНДАРИЕТО – ИКУМЕНИЗМА
1924-2004
80 ГОДИНИ ИЗПОВЕДНИЧЕСКА БОРБА
ЗА ИСТИНСКО ПРАВОСЛАВИЕ И СРЕЩУ
НОВОКАЛЕНДАРИЕТО И
ВСЕЕРЕСТА НА ИКУМЕНИЗМА*)
С Божията благодат и помощ през новата 2004г. се навършват осемдесет години изповедническа борба, която според Всеправославния Събор през 1848г. се води от благочестивия народ в защита и опазване на Вярата, за истинско Православие и срещу Новокалендарието – Икуменизма. А това означава:
- 80 години свещена борба на Истинската Православна Църква на Елада срещу календарното новаторство и всеереста на Икуменизма.
- 80 години на православно свидетелствуване от страна на малкото паство, на остатъка от благодатта, което всред средновековните преследвания от страна на новаторите и на властвуващите, всред злословия, изпитания, скръб и скандали, остана вярно “както е научено и повярвало”, предпочело вместо богатствата (удобствата) на Египет (на неправославието) - оскърблението на Христос, което в дадения случая означава съхраняването и опазването на незасегнатата и чиста традиционна Вяра.
От първия момент на слука за промяната на установения и осветения от практиката на Църквата в течение на две хиляди години църковен календар, която (промяна) съвестта на благочестивия народ е характеризирала като “католическа” до днес, когато ходът и развитието на нещата оправдаха, за съжаление, напълно “страховете” и “опасенията” на православните ни отци, членовете на Христовата Църква, членовете на истинската Православна Църква на Елада имаха и имат съзнанието, че, отхвърляйки календарното и всяко друго новаторство и имащи непоколебимо църковните предания, вървят по правия път на Евангелието, следват стъпките на Св.Апостоли и на Светите Отци и полагат усилия веднъж завинаги за преподаването на светата вяра.
“Добрата борба” на Православното Изповедание се отдава винаги между духовните укрепления на Христовата Църква, която съставлява стълбът и опората на Истината, но и ковчегът на Христовото спасение на човека във всяка епоха. В нея “се подвизават законно” в “духовните състезания” клирици, монаси и миряни от една страна като ръководещо паство и от друга страна като ръководено паство за разпознаването на даровете и на призоваването, които получиха от Бога, отнасящи се за Водача на Вярата и безпогрешния Іисус Христос, от Когото всички в Църквата се ръководят.
А пък като законна борба на вярата в Църквата във всяко място и време е и се смята на първо място съхранението на Вярата, която Господ проповядваше, Апостолите утвърдиха, а неговите последователи Светите Отци приеха и запазиха неподправено като свят Завет и предадоха на нас. И на второ място прилагането на заповедите на Бога и придобиването на евангелските добродетели с обща и изключителна цел духовното съвършенство на човека, обожествяването на тази крайна цел на духовната борба на всеки вярващ, член на Тялото на Христа (т. е. на Църквата), която е обожествяването, врагът на спасението на човека и доброненавистният дявол се стреми във всяка епоха да пречи, създавайки спънки и клопки, между които ересите и схизмите съставляват по-опасните и за съжаление резултатни средства.
В наше време, както през времето на залязващия, така и по времето на появяващия са нов век, голяма клопка на дявола във вреда на възможността за спасението на човека се доказа всеереста на Икуменизма, с първа коварна стъпка на разпространението и на приложението противоканоническата промяна на църковния календар.
НОВИЯТ КАЛЕНДАР,
ПЪРВА СТЪПКА НА МАСОНСКАТА ИДЕЯ ЗА
ИКУМЕНИЗМА
Икуменизмът (от гр. икумени – вселена), тази страшна и коварна ерес, която се появи в края на 19-ти и в началото на 20-ти век, съставлява най-голямата по коварство и безбожност ерес и богохулство, която е измислена някога. Както подходящо е написано, негов баща е дяволът (като баща на всички ереси), а негова майка е еретическото общество на Протестантите, от чиято територия е произлязъл. Задкулисен привърженик и негов защитник е Ционизмът, плановете на когото са явни, че пряко или косвено го обслужва. И Папизмът обаче, най-големият враг и исторически неприятел на Православието, официално е осиновил Икуменизма като стратегическо обслужване на духовното разширяване и на сюзеренството му върху всичките “изповедания”, а и религии по света.
“Богословието” на Икуменизма се опира на богохулната “теория на Клонките”, според която всичките ереси, било то като изповедания, било то като “Църкви” се характеризират, считат се за сестри в Христос и съставляват клонки – парчета на едната Църква, която никоя измежду тези самостоятелно не изразява или представлява. Посланик е, а пък и работи безразлично към догматическите различия за обединението в името на лъжливата любов на всичките тези, когато, както проповядва, ще “се възкреси” едната и неделима Христова Църква! Паралелно с това работи и за сътрудничеството, и обединението на религиите, по принцип на монотеистическите, и в последствие на всичките останали.
Ще бъде правилно, разбира се, тук да се отбележи, че изразител, ако не “предтеча” на познатата вече на всички “глобализация”, като на нова идеология на така наречения нов ред на нещата, трябва да се счита Икуменизмът!
Онова обаче, което разкрива все повече самоличността и тълкува почти безпрепятственото му придвижване и разпространение е фактът, че Икуменизмът се смята от безбожните масони, според признанието на същите, за близък на тях въпрос. Отличителна черта е всичкото, което се споменава в официалното масонско списание на парижаните “LЕ ТЕМРLЕ”: “Проблемът, който се повдигна от плана за обединяването на Църквите, които изповядват Христос, интересува живо Масонството и е близко до Масонството, доколкото съдържа в себе си идеята за глобализация и “ако това така наречено движение за обединяването на Църквите се намира на правилен път, това се дължи на класата ни!” (Архим. Харалампий Василопулу “Икуменизмът без маска”, стр. 56).
След изнасянето на по-горното е достатъчно да се приеме, че новият календар е въведен или по-скоро наложен на православната страна, за да обслужва дългосрочно не спасението на вярващите за Божия слава, а така нареченото “обединяване на Църквите”, което както се спомена по-горе е целта и “халюцинацията” на Икуменизма и тогава ще се е доказало, че новият календар е действително първата голяма стъпка за приложение на масонската идея за Икуменизма.
Както е известно, новият календар “пристигна” в Атина чрез Константинопол. Там се изработи “Решението” за въвеждането му, което решение по-нататък се прокламира от тогавашния Архиепископ на Атина Хризостом Пападопулос, а диктаторският му подход наложи новаторството.
Преди обаче да са позовем на въпросното “Решение” нека видим кога и как се извърши първото съвременно официално Съборно заявление по въпроса за смяната на календара и същевременно за моралните принципи, т. е. причината и целта заради което това следва като въпрос и в последствие се предлага и тласка напред.
Според упоменатото в официалния орган на Константинополската Патриаршия “ЦЪРКОВНА ИСТИНА” през 1919 г.: “На заседанието на 10 януари тази година (1919 г.), проведено от Н. Високопреосвещенство, Наместника на Вселенския Престол господин Доротея следва предложение към Свещения и Божествен Синод Смятам, че е време вече Православната Църква да помисли сериозно и по въпроса за съюзяването по места на християнските Църкви”!
Според това по-горното “заседание на Св, Синод” на Патриаршията и въз основа на по-горното предложение се създаде Комисия. А резултатът от съвещанията и замислите на тази Комисия се видя след една година в прословутата “Енциклика от 1820 г.”, която оттогава представлява “Уставният документ” на Икуменизма!
За първи път в историята на Църквата се назовават официално (в Синодалната Енциклика на Вселенската Патриаршия на Константинопол) “Христови Църкви” общностите на еретиците. По-специално, след като вече заглавието се отправя “Към всяка Христова Църква”, в главния текст се прокламира, че “сближаването на различните християнски Църкви (говори се винаги за различните “християнски” ереси) към взаимство и общуване не се изключва от съществуващите между тях догматически различия”, препоръчва се сближаване и общуване за “изработката и улесняването на пълното обединение някога ” и се визират ересите, които все пак са назовани “Почитани Християнски Църкви” (!), не “като чужди и други, но като сродни и близки на Христа и сънаследници също всички заедно на обета на Бога в Христос” (!) и между другото се изброяват “средствата”, единадесет на брой, за “постигане” на “любов” между еретическите общности и Православната Църква за перспективното им обединение с първо “приемането на общ календар за едновременно празнуване на големите християнски празници от всичките Църкви”! Ето “средството” (заб.: новият календар), ето и целта (заб.: съвместното празнуване заедно с еретиците) на Съборната прокламация на Икуменизма от Вселенския Константинополски Патриарх.
Въпросната богохулна Синодална Енциклика е изпратена от Патриаршията към всичките Предстоятели и Глави на Православните Църкви, но и на всичките останали “Християнски Изповедания”, преведена на четири езика!
След горното какво остана? Материализацията и приложението “стъпка по стъпка” на икуменическата теория, която вече заради въпросната Енциклика се е провъзгласила официално.
Това дело го обслужваше Патриархът на Константинопол Мелетий Метаксакис (заб.: както писа официалният орган на масоните “Питагорас-Гномон” (”Питагорейски-Ъгломер”, този стана масон на 15 март 1910 г. в масонската ложа “Хармония” в Константинопол и се надигна до най-високата степен) за свикването през 1923 г. на “Всеправославен Конгрес” (по същество разбойнически поради противоканоничния състав и главно поради противоправославните решения), позоваващ се на нуждата от уреждането на многото църковни въпроси. Между “Решенията” на въпросния “Конгрес” (всички противоправославни и противоканонични, както например бракът след ръкоположеното, вторият брак на овдовелите клирици, намаляването на възрастовата граница за ръкоположението на клириците, намаляването на постите, ограничаването на пречките за брака, съкращението на св. последования и др.) главна теза стана накрая смяната на календара, целесъобразността на която Мелетий Метаксакис вече от първото заседание на “конгреса” беше заявил, както следва: “За промяната на религиозния календар, увеличаваща отново и контактните точки до останалите християнски Църкви” и вярваме, че е дошъл часът в името на новото възстановяване на единството на Християните поне в тази точка”. Съответното “Решение” се формулира така: “В Константинопол Всеправославният Конгрес, свикан под председателството на Вселенския Патриарх г. г. Мелетий ІV, единодушно реши поправката на Юлианския календар, както следва: 1) Премахват се 13 дни от Юлианския календар и т.н.”.
Позовавайки се на това “Решение” на псевдовсеправославния Конгрес в Константинопол (в отсъствието на всичките Патриаршии от Изтока), Хризостом Атински наложи в Іерархията автоматично, а на имащите власт от епохата еднолично промяната на календара за Църквата на Елада. Характерен е и невиждан фактът, че единият – Хризостом Пападопулос, апелира за налагането на новаторството на Патриаршията, а другата – Патриаршията, се яви да пристъпи към промяната с приетия доклад на Църквата на Елада, налаган с ултиматума на абсолютния монарх вече Архиепископ на Атина Хризостом. Ни риба – ни рак и пародия на църковните действия и решения!
По този начин завърши предателството. И с една телеграма на Хризостом Пападопулос (№ 430/123/3 3.1924), отправена до всичките Іерарси на Автокефалната Църква на Елада, 10 март от тази година се преименува и се счете като 23-ти……!
По този начин се въведе новият календар без никакво църковно споразумение и редовно Решение на Църквата, като първа стъпка на борещия се с църквата Икуменизъм.
БОРБАТА НА
ИСТИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА СРЕЩУ
НОВОКАЛЕНДАРИЕТО – ИКУМЕНИЗМА
Веднага след промяната на календара или по-скоро от първия ден благочестивият народ, пазителят на вярата засвидетелствува по всякакъв начин решението си да остане верен на предаденото, отблъсквайки всеки опит от страна на новаторите да го подмамят към неправославието.
Цели енории, градчета, села, много клирици и монаси и хиляди миряни отказаха да последват новаторството, осъждайки отговорните и изобличавайки противоканоничната промяна на календара като “покатоличване” и предателство на Вярата.
Имайки предвид всичко това, Новаторите начело с Хризостом Пападопулос си служат с всички средства, от клеветата до гонението, за да потушат противодействията. Голяма опора в борбата на благочестивите за истинското Православие представлява силният глас на Света Гора. Истински и достойни рожби на Светогорското монашество, продължавайки православното Предание, което желае монасите да стоят начело по време на намиращата се в опасност Вяра, за нея издигнаха своя духовен ръст срещу новаторството, от една страна опирайки се на благочестивите, а от друга страна заклеймявайки новаторите и разкривайки плановете им във вреда на Православието.
Божият народ, предаден от естествените си водачи, Епископите, от които едни се изплашиха, други бяха прелъстели, а трети бяха принудени да замлъкнат от абсолютния монарх Архиепископ Хризостом Пападопулос, не загуби смелостта си главно поради дълбокото убеждение, че борбата, която води е свята, борба за преподадената Вяра.
Новаторите обвиняват и клеветят православните като непослушни, фанатици, неуки и ги оскърбяват, наричайки ги подигравателно “старокалендарци”, Вярващите не се плашат от клеветите и униженията, но настояват да се защитават църковните предания, призовавайки за подчинение на заповедите на Светите Отци в интерес на точността на вярата, а не на времето, на осъдителните Решения на Всеправославните Събори от 16-ти век срещу Паписткото новаторство на новия календар, като за разграничаване от Новокалендарци те използват понятията “православни” и “истински православни християни”.
Няколко дена след прилагането на новия календар решават създаването на законен представител на Църквата на И. П. X., който се нарича “Дружество на Православните”, което през 1926 г. се преустройва и преименува на Гръцка Религиозна Общност на Истинските Православни Християни”,
Колкото и да е голяма вярата на благочестивите, толкова голям се явява и неукротимият гняв на гонителите им. Насилие, гонения, затваряния, заточения и още престъпления се записват като “дела и съдби” на новаторите и на подстрекателите им във вреда на въоръжените със силата на Честния Кръст и светата броеница православни. А пък най-голямото обвинение в тяхна вреда е това, че са схизматици (поради отказа да се покоряват и споменават новаторите), че премахват освен другите и двете големи божии знамения Появяванията на небето на Честния Кръст през 1925 и 1937 години в Атина и в Крит съответно по време на празника на Всемирното Въздвижение на Честния Кръст по отеческия църковен календар пред повече от 2 000 вярващи, но и пред значителен брой органи на Държавата, Божието снизхождение, които се променят неволно от преследващите органи в свидетели на величието на Вярата, това са “божиите уверения” за правотата и за светостта на Борбата на Православните.
Правдивото еклесиологическо съзнание на православните, но и православното им църковно убеждение бяха онези неща, които ги крепяха в борбата срещу Новаторството и ги защитаваха от настоятелните усилия на новаторите да ги уловят в капана с усилия за отвеждането им в замяна с възможността за вероизповедание по “стария” календар. Исторически църковното им убеждение се потвърждава и от интереса и борбата да поставят начело борещи се, т. е. изпълващи истинската Православна Църква Епископи.
ИСТОРИЧЕСКИ ЕТАПИ В БОРБАТА НА ЦЪРКВАТА СРЕЩУ НОВОКАЛЕНДАРИЕТО
Единадесет години след прилагането на календарното новаторство и създаването на новокалендарната схизма, Божият раб на Църквата Домитор осигури връщането в правия път на Светите Отци на тримата Архиереи.
По този начин през 1935 г. Митрополитите Герман Димитриадски, Хризостом бивш Флорински и Хризостом Закинтски изоставят Новаторството и се завръщат към истинската Православна Църква. Тези трима Епископа отхвърлят новокалендарната Іерархия и с Прокламацията си “към благочестивия православен Гръцки народ” признават Православието пред хиляден народ по време на празничната Божествена Литургия в неделя, 13 май 1935 г. в Св. Храм Успение Богородично в Колона.
След това първо благословено тяхно Решение следва опровержението и на последните надежди за проблема на новаторите и за случайно преразглеждане на позициите им. За застигнатата от бурята Христова Църква историческото им Решение да ръкоположат Епископи с цел свикването на Редовен Свети Синод е с изключителна важност.
Тези исторически ръкоположения стават в Светия манастир на Богородица Певковуноятриси, Кератеа, Атика, в който през 1927 г. беше създаден един водачески облик на светата Борба от видния Светогорски Духовник Іеромонах Матей Карпадакис, който беше сред четиримата ръкоположени Епископи (това бяха: Герман Цикладски Христофор Мегаридски, Поликарп Диавлйски и Матей Врестенски)
Свикването на Православен каноничен Събор с Председател Герман Димитриадски разколеба из основи темелите на Новаторството, поддръжниците на което отговориха този път с чистки, залавяния, изгнания и гонения! Първи жертви са същите Архиереи, които бяха отведени в изгнание. Целият състав на Църквата начело със Св. Клир изживя и се изправи пред яростта на новаторите в течение на години. Разформированията, хвърлянията в затвора, запечатването на манастири и светотатствата характеризират целия период на “Архиепископията” на Хр. Пападопулос, но и следващите години до връхната точка на гоненията през 1950-1951 година.
По време на тези преследвания като изброените по-горе, ако някой вземе предвид човешката слабост и клопките на доброненавистния враг и враждебния на Църквата дявол, бяха отбелязани и тъжните изключения на отпадания от Православното Изповедание и дори от страна на Пастирите, които се огънаха и изоставиха тесния път на благочестието.
Най-вече печален за истинската Православна Църква еклесиологически уклон, който бе отбелязан в най-новата й история след новокалендарната схизма, беше онзи на Хризостом бивш Флорински. Еклисиологическото му разграничение от началното му ясно православно изповедание (през 1935) заради обявяването на новокалендарието, като уж “по силата, а не в действие” на схизма успя да нанесе на Църквата чувствителната рана на една схизма, която още остава неизлекувана.
Делото обаче на Църквата чрез силата на Онзи, Който, според Св. Златоуст и “чрез тези пречещите прави делата да възрастват, приготвяйки” (I. Златоуст. Е. П. 53, 258) своето продължение за Божия слава. Трябва особено да се подчертае, че през онези трудни времена Промисълът на Бога възлага защитата на Православието в ръцете на незабравимия Епископ Матей тогавашен Врестенски и по-късно Архиепископ на Атина, който отдаде със самопожертвователно истинско усърдие и православно Църковно убеждение всичките си сили в защита на Църквата.
По този начин през 1948 година с високо чувство на отговорност към отзовалия се със съответното искане Клир и народ ръкоположи четирима Епископа и заедно с тях свика Светия Синод на истинската Православна Църква на Елада, Едно от първите Им действия беше отлъчването на масоните (1949). Безспорно, въпросните исторически епископски ръкоположения с ръцете на Изповедническия Іерарх Матей са с най-голямо значение за развитието на истинската Православна Църква, ако е необходимо да съобразим, че е съществувал един православен Епископ, който се е грижил за предаването на Апостолското Приемство на Архиерейството, с което се обслужва с божествена радост до днес делото на все още застигнатата от бурята Христова Църква в Елада, но и другаде.
Трябва все пак тук да са отбележи, че приснопаметният Архиепископ на Атина Матей (издигнат в това достойнство в 1949 година) справедливо се счита за най-голямата духовна личност на истинската Православна Църква през изминалия век и не само поради несломимото му борческо убеждение срещу новаторството, но и поради истинската му православна духовност и добродетелност, които го отличиха,
тази съвременна опора на Православието, охарактеризирана и като нов Марк Евгеник, не трябва да отклони вниманието ни, че имаше дълбоки духовни основи. Беше истинска рожба на Православието и дори на Светогорското монашество като в течение на години беше послушник в Света Гора, носител на исихастки дух и продължител на преданието на “коливадите”. Достатъчно е да споменем, че през същия период, през който из цяла Елада протестантските движения на Организациите променяха благочестието и все повече православния характерна гръцкия народ и го отдалечаваха от отеческото му предание, Духовникът и аскетът Матей създава две големи традиционни общежития, в които събра с духовната си лъчезарност стотици монаси и отшелници, които издигнаха работилници за добродетели, обители за истински аскетични предания, но и крепост на Православието.
По-специално, характерно е, че от него се създава през 1934 г. Почитаемия Мъжки Господски Манастир на Преображението на Спасителя в Кувара, Атика (който тази година навършва 70 години на непрекъснато православно монашеско предание и засвидетелствуване) издигна от създаването си до днес и предостави на Църквата трима Архиепископа, 16 Архиереи и плеада от Свещеници и продължава да бъде духовният кръводарител на Св. Клир и на православното монашество на Църквата ни.
След успението на Приснопаметния Архиепископ Матей тези Архиереи, които бяха ръкоположени от него, продължиха Свещената Борба на Църквата като истински православни пастири, отстоявайки Синодално и винаги православно и канонически външните и вътрешните проблеми, които са възниквали.
Значителни етапи в по-горния курс на Църквата до днес и главно в тази Борба срещу съвременното вероотстъпничество са били по време ръкоположени ята на Епископи, с които се осигурява продължението на Апостолското Приемство срещу вероотстъпничеството, свързано с Апостолската Вяра, както Епископските ръкоположения през 1952, 1956. 1957, 1958 1973, 1995 и 1996 години, най-големият по значение факт за живота на Църквата е извършването на Светото Миро (това се случи през 1958 година по времето на Архиеписког Агатангел (Елевтериос) от Тинос в Светия Манастир на Богородица Певковуноятриси, Кератеа, Атика) или през 1956 година на ръкополагането на Епископ (на Вис. Килйски г.Епифаний) за Автокефалната Църква на Отеческото Предание на Кипър, заедно с която истинската Православна Църква на Елада се намира в канонично общение, разпространението на истинското Православие в чужбина, създаването и продължението на православното Мисионерство, непрекъснатото издаване през десетилетията на най-старото Издание в страната за истинското Православие “Проповедник на Истинските Православни” като официален вече журналистически орган на Църквата, издаването на значителни книги по въпросите на православието като съвет в борбата срещу Новокалендарието – Икуменизма, осъществяването на Духовни Събирания, където се обсъждат въпросите за Православната вяра и засвидетелствуване и взаимно се вземат решения за начините за успешно провеждане на църковни дейности съгласно каноническия ред и Православно Предание, стремежът и подготовката, но отчасти осъществяването на стъпки в посока на Богословския Диалог заедно с последователите на Новаторството от Н. Ц., но и на отлъчените от Църквата различни старостилни групировки.
Главни, обаче значителни етапи в развитието на Църквата, съставляваха и съставляват във времето и по различни поводи прокламациите от страна на Св. Синод като върховен управителен орган на Църквата на Православното Изповедание и Еклисиология към всяко направление, както и също когато се е налагало и се налага обвинението на различните, с всеки изминат ден увеличаващи се по-нови предателства във вреда на Православната Вяра и Предание на Църквата. Освен по-горните, обаче и други, които се пропускат поради липсата на място, трябва да се подчертае, че пиедестал на провежданата Борба на Църквата за истинско Православие и срещу различните ереси е духовната борба със самонасилие на всеки един от членовете на Църквата. На клирици, на монаси и на миряни с цел придобиването на Светия Дух, светостта, обожествяването “в добродетели сияйни и верни в правото”, защото тази борба и тази цел напоследък е анализиране на онези неща, които трябва да характеризират православните като живи и съзнателни членове на Христовата Църква.
ПРОДЪЛЖАВАЩОТО И РАЗШИРЯВАЩОТО СЕ
ВЕРООТСТЪПНИЧЕСТВО НА
НОВОКАЛЕНДАРИЕТО – ИКУМЕНИЗМА
От “едно дадено зло следват безброй”, но и главно като взаимно произтичащи от тясната връзка на Новокалендарието с Икуменизма, с налагането на новаторството на новия календар през 1924 г. (от което тази година се навършват осемдесет години) последваха за съжаление редица стъпки на отдалечаване от Православното Предание и Учение, които потвърждават, че вероотстъпничеството на Новокалендарието – Икуменизма продължава и се разширява непрекъснато.
От издаването на “Уставния документ” на Икуменизма до изповядването от привържениците му, т.е. на Енцикликата от 1920 г, (на Константинополската Патриаршия), чрез което се провъзгласява Икуменизма и където се описват стъпките към “обединяването на Църквите”, развоят на нещата получи бурен характер. Отслабването на православните критерии и промяната на Преданието във всекидневната практика на представящите се за православни новокалендарци и които се причастяват заедно с тях, съвместните молитви заедно с еретиците и друговерците, съвместните литургии, прокламациите от самата глава на принципите на Икуменизма от представящите се като Пастири на Църквата, подписването на общи текстове от страна на “Православните” и на еретиците или на друговерци, текстовете с които амнистират ересите и ги изравняват с Православието и много други, съставят вече явна действителност.
Съществуват все пак редица значителни събития, които съставят съответните етапи в перспективата на пълното прилагане и оползотворяване на принципите на Икуменизма и най-сетне на видимото вече обединяване на всичките ереси в една Църква”! Тези събития могат да убедят и по-наивните, че предателството е извършено и състоянието отвътре (в мястото на Новокалендарието) е необратимо.
Показателно и само се споменава следното:
а) Създаването на “Световния Съвет на Църквите” (С. С. Ц.) през 1948 година, в който участвуват приемащите най-чисто противоправославния и икуменическия му “Устав”, който разбира се отразява принципите на Икуменизма (без друго и само наименованието му го декларира).
б) Премахването на анатемата на Православието срещу Папизма от Масона Патриарх Атинагор през декември 1965, без разбира се премахване на причините, поради които Православието анатемоса Папизма!
в) Църковното признаване на несъществуващите Англикански ръкоположения от страна на Църквата на Елада, макар че познатите ни днес Англикани “ръкополагат” като “свещеници” и жени!
г) Договореността в Белебед, Ливан между “Православните” и Папистите през 1993 г. (”Православен и Ватикански Договор за Унията”, Белебед, Ливан, юни 1993). Според този договор Папистите са смятат, че са православни, че имат апостолско приемство и още, че имат автентични тайнства!
д) Договорът в Шамбези между “Православни” и Монофизити през 1990 (”Общо Изповедание на Православната Вяра”, Шамбези, Швейцария, септември 1990). Според този договор се смята, че Монофизитите са били винаги православни (!), че всички, които са били анатемосани от Отците в миналото, не са еретици, затова трябва да дойдат към страната на православните всички, които са били анатемосани, и тук в този момент Монофизитите декларират във въпросния Договор, че настояват да отхвърлят всичко след ІІІ-я Вселенски Събор!
е) Предателските към Православието официални “изповедания” на всеереста на Икуменизма от страна на Синоди, Патриарси, Архиепископи и Епископи на Новокалендарието с главен герой днешният “Патриарх на Константинопол” г. Вартоломей, който претендира постоянно за ролята на Папата на Изток, въпреки противоположните му декларации, между многото други богохулства, които в течение на времето е изрекъл, не се изплаши да обяви той, самата глава, не само че Папизмът е Църква, че има благодат, кръщение и апостолско приемство (!), но и че е необходимо покаянието на Православните за Схизмата с Папизма и че нашите Православни Отци, които воюваха с Папизма, бяха “нещастни жертви на лошата змия”, т.е. на дявола, а пък ние сме длъжни да “поправим онези грешки”! (”Църковна Истина”, 16. 12. 1998 г.) и
ж) Погазването на Решенията на Църквата за Пасхалията, както на Първия Вселенски Събор, на Светите Апостоли и на Всеправославния Събор от 1593. Става въпрос за явно потъпкване на едно от по-значителните Предания на Църквата, което потъпкване разбира се оборва претекста на новаторите, че уж следващите новия календар не противоречат на никое решение на Св. Канон на Църквата, след като уж са оставили незасегната Пасхалията. По-конкретно Финландската “Църква” на новия календар следва не само западния календар за празниците, но и западната Пасхалия. Така че съвместно празнува заедно с Латините и Іудеите въпреки VII Апостолско Правило, което заповядва: “Аще кто, епископъ, или пресвитеръ, или дяконъ святий день Пасхи прежде весенняго равноденствия съ Іудеями праздновати будетъ: да будетъ изверженъ отъ священнаго чина”. А пък 20-то от Правилата на Всеправославния Събор от 1593 г., който извършва това, “прецени вече, че е чужд на Църквата”!
С тази финландска “”Църква” контактуват всичките “Църкви” от типа на новия календар и техните Предстоятели, И така западната Пасхалия вече бе осиновена. И всички без разлика са участници в това предателство!
“СТОЙТЕ И ДРЪЖТЕ ЗА ПРЕДАНИЯТА”
Периодът на очевидните поне преследвания срещу Православните се вижда понастоящем, че е отминал. “Делото” все пак на вероотстъпниците се продължава и за съжаление вирее. И сигурно борбата на Православните за традиционната вяра и тя ще продължава и е сигурно, че доколкото се провежда законно и за Божията слава ще се окаже победоносна, защото “тя е победата, победила света, нашата вяра”!
Не трябва разбира се никой да се уповава и главно да забравя, че “желаещите да живеят благочестиво ще бъдат преследвани” и както свети Макарий Египтянин съветва”… така и Християните са длъжни да пренасят скърби и външни и вътрешни битки, щото, приемайки върху себе си удари, да побеждават с търпението; такъв в пътят на християнството. Където е Светият Дух, там като сянка, следва гонението и битката” (Духовни беседи, 15-та Беседа).
Това е и пътят на Православието, по който, ако желаем да вървим, ще трябва както гигантът на Духа Св. Златоуст отбелязва, ние, членовете на Църквата, “ако сме решени да се избавим от геената и да спечелим царството, трябва да сложим в ред, както правилността на догматите, така и грижите за живота” (Бесед. 13-та на Битие). И освен това ще трябва според апостолската поръка “да тожде глаголете вси, и да не будутъ въ васъ распри, да будете же утверждени въ томже разумении и въ тойже мисли” (I Кор. 1,10).
Така ще сполучим, възпоменавайки незабравимите Отци и наши братя и онези свещени борби за защита и опазване на неделимостта на богатството на православната ни Вяра, подражавайки на светлия им пример.
Със съзнание, че, защищаващи Вярата на Светите Апостоли, която е подпечатана с кръвта на милионите свети Мъченици и под благоразумното ръководство на Светия и Свещен Синод на мъченическата и попаднала в бурята Истинска Православна Църква на Елада ще трябва да продължим с по-голяма готовност, внимание и последователност добрата борба за Вярата, като съзнателни и живи членове на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква.
“Сия Вера Апостольская, сия Вера Отеческая, сия Вера Православная, сия Вера Вселвнную утверди”.
“На всичко новаторско и след това практикувано, извън църковното предание, на учението и примера на приснопаметните Отци АНАТЕМА”.
Винаги на борилите се за Православието през време на Светите седем Вселенски Събора богоносни Отци, както и на техните сподвижници, ВЕЧНАЯ ПАМЯТЬ.
На приснопаметния Патриарх на Константинопол Іеремия ІІ-ри, така наречен Велики и на тези съперничещи си срещу папското Новаторство на григорианския Календар приснопаметни Архиереи, съставили Светия Всеправославен Събор: Силвестр Александрийски, Софроний Іерусалимски, Мелетий Александрийски, така наречен Пига, ВЕЧНАЯ ПАМЯТЬ.
На приснопаметния Архиепископ Маттей и съперничещите си за Истинското Православие Архиереи, Архиепископ на Атина Агатангел, Хризостом Мессински. Матей ІІ-ри Вресоенски, Спиридон Тримитунтски, Іоанн Тивски и Левадийски, Мелетий Аттикски и Мегаридски, Димитрий Тессалоникийски, Виссарион Триккиски и Стагонски, Евмений Критски, Лазарь Врестенски и приснопаметните Іереи, монаси и миряни, ВЕЧНАЯ ПАМЯТЬ.
*) Превод от гръцки език на публикацията в “Календар 2004, Ц.И.П.Х., Елада”
Публикувано в: И.П.Х. Календарен въпрос on август 14, 2007 at 5:28 am Коментарите са изключени
Няма коментари:
Публикуване на коментар